Светлината, която не виждаме - Антъни Доер

 

Светлината, която не виждаме

Автор: Антъни Доер

Издателство: Сиела

Издадена: 2014г.

Цена: 16,90лв.

Страници: 413

Линк към Goodreads

„Светлината, която не виждаме” беше последната книга, която прочетох през 2017г. Книгата е отличена като най-добър исторически роман за 2014г. на Goodreads. Също така е спечелила награда „Пулицър” за 2015г. След тези постижения реших, че може би си струва и я зачетох през декември. 

Романът проследява живота на двама души по време на Втората световна война. Мари-Лор е отраснала в Париж заедно с баща си. Когато е на шест години тя губи зрението си, без каквато и да била надежда да го възвърне. С разрастването на войната тя и баща й бягат на по-безопасно място в градчето Сен Мало при чичото на Мари-Лор, където тя става част от Съпротивата. Вернер живее в беден германски град в сиропиталище със сестра си Юта. Един ден Вернер открива старо радио и така се заражда интереса му към радиото и вълните. Именно това негово влечение го измъква от бъдещето му на миньор и му предлага нещо, на пръв поглед, по-добро.

Писането на Антъни Доер ме впечатли истински. Стилът му е оригинален и неповторим. Много достъпно пише и докосващо читателя. Имаше лека поетичност в начина, по който описваше света. Отразяваше всяко от сетивата като започнем от мириса на храна, шума на океана или допира по стената. Подробно се описва времето и мястото, за да може да се създаде максимална представа за историческия период и това се случва. Друг елемент, който ми се стори интересен е наблягането на физико-технични детайли свързан с радиото и това как функционира. В тези моменти много не разбирах какво чета, защото няма предмет, който да ненавиждам повече от физиката.

Историята започва от началото на Втората световна война и приключва с нея(като изключим епилога). Този период от време достатъчно красноречиво загатва какво да очакваме за напред и че няма да е приятно. Разглежда се обстановката и в двата лагера – Франция и Германия. Градовете, в който се намират героите са реално-исторически и това ми хареса много. Сен Мало е описан толкова красиво, че у мен се зароди желание някои ден да го посетя.

Главните герои са двама, но има много второстепенни. Всичко до един се променят под напора на войната. Мари-Лор е много силен герой. Въпреки че е сляпа, тя не показва никаква слабост. Постепенно израства и плахото момиченце в началото се превръща в една смела личност. Тя не може да гледа, но за сметка на това може да вижда. Проумява света в пъти повече от човек със зрение. С времето Вернер пораства също. В детството си е  амбициозно и любознателно дете, което израства бедно на щастливо. Приемането му в бляскавата академия е основата за постигането на мечтите му. Въпреки това той успява да открие истината зад булото на режима. И Мари-Лор, и Вернер са зрели за възрастта си, което ги отличава от повечето персонажи на техните години.

Началото на „Светлина, която не виждаме” е хаотично и тягостно. Има едно прехвърляне във времето, което е объркващо и може да срещнете трудности в проследяването на сюжета. Относно тягостното настроение то не се променя, защото дори мимолетната радост за героите не може да ви зарадва напълно на фона на ужаса. Сюжета проследява почти целия живот на героите, ако очаквате много действия тук няма да ги откриете, по-напрегнатите сцени са около две. Това, което не ми хареса е предпоследната глава. Според мен беше недоразвита. Всяка от сцените вътре можеше да се удължи поне с още една страница.

Книгата е много подходяща за хората, които харесват „Сол при солта”. Обстановката е същата, а героите са на близка възраст. Оценката ми е 5/6. Романът е много поучителен и ни напомня за пореден път колко лошо нещо е една война и как може да разруши хиляди животи. Също така се разкрива идеята за хората с увреждания. Макар че Мари-Лор е лишена от способността да вижда света, тя не е безинтересна или глупава, а точно обратно. Това ме наведе на мисълта, че хората с някакви физически увреждания разбират много по-добре живота от нас, които сме на пръв поглед непокътнати.