Малкият приятел

„Малкият приятел” е роман на Дона Тарт издаден през 2002 година. На българския пазар се предлага от издателство „Еднорог”. Дона Тарт е известна с това, че публикува книга веднъж на всеки десет години. До сега има 3 книги зад гърба си, а последната й книга „Щиглецът” е отличен с награда „Пулицър” през 2014г.

Действието в „Малкия приятел” се развива в малко градче в американския юг. Хариет е най-малкото дете в рода Клийв и израства в самота и тайни. Когато е била малка, ужасна трагедия сполетява дома й – откриват брат й Робин обесен на близкото дърво. Цялото семейство е помръкнало след това и единайсет години по-късно смъртта на Робин е нито разгадана, нито забравена. Дванадесет годишната Хариет решава да разнищи случая и да открие убиеца на брат й. Всичко започва като игра, но в последствие нещата стават опасни.

Реших да прочета тази книга след като прочетох „Щиглецът” миналото лято. Исках да опозная повече творчеството на Дона Тарт, като си мислех, че „Малкият приятел” е първата й книга. В последствие разбрах, че „Тайната история” е дебютният и роман, а объркването от моя страна се породи, защото „Тайната история” е била преиздадена в България. 

Имах големи очаквания за  „Малкият приятел”, защото „Щиглецът” е една от любимите ми книга, която остави доста трайни следи в съзнанието ми. За нещастие останах разочарован от историята на Хариет. Ще обявя оценката ми за тази книга сега, за да мога да обясня защо е такава. Оценката ми е 3/6.

Първото нещо, което не ми хареса е липсата на интересно действие. Книгата е 716 страници, което си е доста и се предполага, че трябва да има повече моменти, които да те държат напрегнат, но не беше така. Момента, от който ме грабна беше 307-мата страница(четвърта глава). Книгата я започнах още април месец, но спрях да я чета, защото нищо не се случваше. Сега донякъде се помъчих да чета с надеждата да стане вълнуващо. Случи се, но чак след 300 страници, а едва ли повечето хора ще прочетат 300 страници без да се случва нищо.

Втори минус са някои от героите. Хариет име три пра лели, две от които смятам за излишни, защото не се открояваха с нищо. Майката и сестра на Хариет също не представляваха някакви отличителни образи. Ако трябва да ги опиша с една дума щеше да е скучни или безжизнени. 

Имаше и хубави черти, които не мога да пренебрегна. Най-доброто нещо от романа е повествованието. Дона Тарт пише невероятно подробно и красиво. Набляга не толкова на диалозите, колкото на обстановката и чувствата. Може би това е качеството, с което изпъква над другите писатели.

Не знам на кой мога да препоръчам тази книга, затова ще трябва сами да си направите преценката. Въпреки това препоръчвам „Щиглецът”, ако ви се чете нещо обемисто, актуално, подробно и докосващо. 

Това е един от любимите ми моменти(сигурен съм, че идеята ви допада и на вас):

„Ще отида да живея в библиотеката”. Идеята й се стори ободряваща. Видя се как чете на светлината на свещите, сенките потрепват по тавана над лабиринта от рафтове. Можеше да вземе от вкъщи един куфар с фъстъчено масло, солени бисквити, одеяло, дрехи за смяна, и да събере две от големите кресла в читалнята, за да спи в тях…