Пробуждане

Черни облаци бавно се присламчваха към нас.Макар току-що да бяхме пристигнали, времето нямаше да ни позволи да останем дълго. За разлика от предходните слънчеви дни, тази априлска утрин щеше да ни поднесе само гняв и разочарование. Предстоеше ми най накрая да започна изграждането на предприятието си за производство на мебели. Лошото беше, че ни чакаше много работа, а времето ни пришпорваше с опрял нож в гърба.Когато се огледах, забелязах, че всичките ми единадесет работници стоят и се оглеждат.

-Какво чакате? Взимайте резачките е се залавяйте за работа, тази гора няма сама да се изсече. – подканих ги аз.

-Но шефе задава се дъжд – измърмори един от работниците.

-Това хич не ме интересува, ако продължавате да бездействате, може и заплатите ви да не се зададат.

Хората сведоха глава и се запътиха към пикапите, за да вземат инструментите. Трябваше до края на седмицата да сме изсекли един хектар, за да може възможно по скоро да започна със строежа.

Беше студено, но не смятах, че е заради мрачния ден, а по скоро, че се намирахме на хиляда метра надморска височина. Планината, която ни заобикаляше, създаваше допълнително тягостно усещане. Нейното величие и непоколебимост те караха да се чувстваш нищожен.Човек не можеше просто да я прекърши с някое покварено острие, защото знаеше, че е безсилен пред тази вековна грамада, която се издигаше като справедлив съдник над болното честолюбие на поредния самоунищожаващ се индивид.

Взирах се в дебрите на гората, която беше обгърната от мрак. Внезапно видях една сърна ядяща трева до един дъб. Обърнах се към колата и грабнах бързо ловната си пушка, която бях взел за всеки случай, ако откриех някое диво животно.Концентрирах се и се прицелих в неподозиращото животно.В момента който натиснах спусъка, сърната се наведе, избягвайки куршума и побягна към гъстата мрежа от дървета.Дочух, че работниците бръщолевят нещо, но ги игнорирах.Затичах се подир сърната, като си мислех колко хубаво ще виси козината и в хола ми.Навлизайки в дълбините на гората, ме побиха тръпки.Клоните, вплетени един в друг, се спускаха към мен, сякаш искаха да ме разкъсат поради мерзостта ми. Продължавах да влизам все по навътре и по навътре.За щастие сърната не препускаше достатъчно бързо, за да ми се изплъзне.На моменти ми се налагаше да си проправям път през дърветата, ала допирът ми с тях създаваше една тъпа болка по ръцете ми и дори най-малкото докосване белязваше ръцете ми с драскотини. Беше твърде тихо, аз бях единствения, който разваляше спокойната идилия. Дробовете ми бавно се пълнеха с въздух, ухаещ на целомъдрена чистота. Постепенно мирисът на трева и разлистващи се букове започна да ме задушава.

Тогава сърната ме отведе извън този природен капан до малка поляна разделена от виеща се река. Спрях за секунда да си отдъхна, а животното тъкмо прескачаше потока. Тръгвайки отново, изведнъж се спънах в подаващия се корен на буковия страж. Паднах и се за търкалях към реката. Опитвах се да се хвана за нещо, за да се спра, но безуспешно.В мигът, който усетих смразяващата вода по дрехите си, ударих главата си в един камък.Всичко изчезна.

Събудих се и усетих, че нещо ме дърпа за ризата извън водата. Обърнах се и видях, че това е сърната, но имаше нещо различно.Тя беше висока почти колкото мен.Взрях се във водата и се стъписах.Гледаше ме лицето на едно русокосо дете със зелени очи и невинен поглед. Сърната все още стоеше до мен и леко потъркваше глава в гърба ми.

-Благодаря ти, че ме измъкна от водата – отвърнах аз с детски глас, като я погалих нежно по пъстрата и глава. Изправих се на двете си малки крачета и се огледах. Нямаше и следа от лошото време.Небето беше упиеняващо синьо, без нито един плаващ облак. Слънцето грееше топло и галеше бузите ми. Чуваше се ромоленето на поточето дори се долавяше птича песен. Запътих се обратно към строителната площадка, а сърната ме следваше безшумно.Всяка моя стъпка бе посрещана от меката трева така както земята копнее за дъжд. Дърветата бяха сравнително по-ниски, а пътеката от слънчеви лъчи ме водеше през гората.Не ми се налагаше да разбутвам клоните, защото може да се шмугвам безпроблемно. Сега обаче кората на дърветата ми се стори мека и приятна, като козината на сърничката. Мярнах катеричка, която подскачаше от клон на клон и се усмихнах.Тогава видях и една лисица седнала край пътечката.Вместо инстинктивно да се стресна, аз останах спокоен. Нещо в мен ми подсказваше, че няма да ме нарани, а и носещия се аромат на кокиче ме ободряваше. Почти бяхме стигнали до мястото, където трябваше да са колите и работниците, когато чух нечий глас:

-Наско, къде си ? – това беше гласът на баща ми, но как беше възможно да е тук. Видях го и той тръгна към мен.Изглеждаше на около трийсетина години с гъста черна коса и кафяви очи, пълни с доброта.

-Къде беше, с майка ти се уплашихме ? – попита той с благия си глас.

-Край реката – отговорих механично.

-Като гледам си намерил приятел – каза баща ми, сочейки към сърната- Хайде елата и двамата да хапнете.- подкани той.

Аз и животинчето го последвахме до една поляна, на която би трябвало да бъдат разположени пикапите. Вместо това там беше разпънато едно одеало, а една жена седеше върху него.

-Ха каква хубава изненада – изуми се жената, която беше майка ми, гледайки към сърната.

-Дай им да хапнат нещо – каза баща ми.

Със сърничката се доближихме, а майка ми ми даде една краставица, която споделих с другарчето си. То послушно я изяде, а след това облиза ръката ми, аз се разсмях и я прегърнах.След това се обърна и заподскача към буковата гора.Предположих, че сънувах, защото на това място трябваше да са служителите ми и да изсичат дърветата.

-Колко е хубаво тук, нали? – попита майка ми.

-Много, мамо- отвърнах аз с усмивка.

Наистина беше изумително, чак сега съзрях истинската красота на природата, а аз бях готов да я унижоца само и само за моя лична изгода.

-Пази природата и хармонията в нея, защото тя не е даденост- каза баща ми.

След това всичко започна да избледнява.

Отворих очи, а нещо в главата ми удряше като че ли с чук.Надигнах се от водата подгизнал.Бях смаян от това, което  ми се беше случило.Не помнех някога преди да съм бил на това място.Дали това беше просто сън или пък халюцинация? Без много да мисля се затичах към поляната, от която бях тръгнал.Когато пристигнах, извиках:

-Хей, спрете каквото правите и елате тук!

Всички ме послушаха и се събраха.

-Прибирайте всичко в багажника, тръгваме си.

Никои не възрази нито попита защо.

-Този проект отпада, това място е твърде хубаво, за да го опропастим. – заявих аз.

Тогава натоварихме всичко обратно и се качихме в колите. Наложи ми се да стисна очи, защото лъч светлина огря лицето ми.